Когато животът ти поеме курс към самоунищожение ти трябват промени!
Всяка една промяна изисква желание и непоколебима смелост.
Понякога волята към прогрес е няколко крачки назад, размисъл и рязък завой.

ЗАБРАВЕНИЯТ ЦВЯТ

2008-а, 2009-а и отчасти 2010-а бяха годините на моето лично самоунищожение.
Започна се със завръщането ми в Силистра. Пиене, цигари и дрога – това представляваше всекидневието ми.
На даскало почти не ходех, затова не помня голяма част от съучениците си. Около мен всички надуваха чалга, а най-странното бе че дори не го забелязвах, приемах го за нормално. Не слушах и не се интересувах от почти никаква музика по онова време. Не бях на себе си. Единствената положителна черта ми беше непукизмът.
Много хора се чудят как съм опознал човешката психика до толкова голямо съвършенство, как знам от кого какво да очаквам, а накрая да се случи точно това което съм предвидил. Истината е, че опознах себе си, разбрах докъде може да стигне човек, до каква степен може да се промени и да избяга от същността си. Затова сега познавам и околните.
Често избягвам да говоря открито за този период от живота ми, но не трябва. Той беше изпитание.
Deep Purple бяха само сянка през тези години. Отминал спомен от детството. Скоро обаче щях да разбера, че те са за цял живот…

ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

Някъде средата на април 2010, не помня точната дата, поради редица неразбирателства между мен и училищните говнари в ПГСУАУ „Атанас Буров“ – Силистра, аз бях изгонен от даскалото.
Първите месеци не отчитах промени. Продължавах си в духа на саморазрухата. Дойде момент обаче, в който почувствах че е добре да се върна към корените на съществуването си, затова малко по малко започнах да отделям повече мигове обратно в Секулово.
Джамбаза тъкмо се беше завърнал. Майка му почина през 2008-а, а баща му се разболя, къде от мъка, къде от стрес, та Джамбо трябваше да го гледа. Надяваше се че ще му се усмихне късмета и ще се върне в Златни пясъци, но реално нямаше шансове. Гонеше 50-те, възрастта оказваше влияние както на физиката му, така и на психиката му.
Точно както в измислените истории, на 1-и юни 2011 посрещнах зората на терасата на апартамента ми в Силистра. Живея на върха на града, така че гледката е невероятна. И така, съзерцавайки първите лъчи на слънцето, осъзнах че е време за тотална промяна. Стегнах багажа си и още същия ден се прибрах на село.
Светът беше станал цифров, а аз до голяма степен си бях още аналогов. Това се дължеше на факта, че бях пропил доста промени. Не ги помнех. Погледнах под леглото в стаята ми и открих цялата колекция от касети. Deep Purple, Rainbow, Whitenske, Dio. Всички си стояха кротко, чакали са ме години. Но на мен вече не ми трябваха, касетофона ми отдавна бе изхвърлен на боклука, така че ги почистих, поогледах, порадвах им се за кратко и ги занесох у Стефко. Подарих му ги. Той все още си пазеше Hitachi касетофона, а и в колата си слушаше MC-та, а не CD-та.
От нета си свалих всичко на дигитални носители. Дните бяха трудни. Да избягаш от алкохола и наркотиците е повече от мъчително. Убийствено е!
Качих доста килограми, бях стигнал 125-130. Пуснах си дълга коса, спрях да се бръсна. Опитвах се да бъда себе си. Да се изчистя. Тогава Purple и магията от детството ми помогнаха, както го правеха всеки път щом им се помолех.
Ритъмът на рока отново потече във вените ми, смеси се с кръвта ми. Направих си домашен усилвател. И се започна…
Бях станал леко необщителен, занимавах се със създаването на нови проекти, върнах се към това което мога, това което ме тласка напред.
През следващата година Deep Purple бяха предложени за членове на Rock & Roll Залата на славата, но не бяха номинирани. Зимата в мен отминаваше и идваше време за пълен напред…

ПРЕД ИДОЛИТЕ

2013-а започна с нов албум на Purple – „Now What?!“. Още на първото преслушване открих неща които ми допадат. Определено е нещо, което да остави някакъв отпечатък в историята на бандата, но еднообразността на Morse разваля някои моменти.
Дочу се слух, който по-късно се превърна във факт – идолите бяха поканени да участват на Kavarna Rock 2013. Обявената дата беше 2-и юни. Исках да отида, но поради финансови проблеми дълбоко се съмнявах че ще мога. Джамбаза пускаше от време на време по някой лаф, надъхваше ме, но той пък беше още по-несигурен дори и от мен.
И така… Дойде юни, само че първи. Джамбо даваше все по-силни признаци за пътуване, търсеше трети човек за делене на сумата за бензин. Организирахме Стоян Кънчев – човек който няма никаква реална представа от рок, просто му се пътуваше.
Дойде денят. Нещата не бяха особено планирани и ориентирани. Отидох до Стефко, който още спеше, попитах го дали е готов, а той с неохота ми каза че няма заместник за нощната си смяна. Определено бях разярен. Пообидих го и му „бръкнах в раната“ че и той като мен никога не е виждал Purple на живо. Открих му и заместник за работата – един друг съсед на име Наско, единственият от компанията който се беше докосвал до Ritchie Blackmore. Кънчев нямаше пари, аз също, затова поисках 20 лв. назаем от майка ми. Потеглихме ей така, без да му мислим много. Джамбо имаше тлъста пачка и не му пукаше, просто той си е такъв – дори и да има, пак мисли как да те „щипне“ и теб.
Към 17 часа бяхме в Каварна зад стадиона. Вече се чуваха Аналгин. Паркирахме, взехме солидно количество бира (около 10-ина кила), видяхме цената на билетите (60 лв.), отказахме се да купуваме и решихме да пообиколим стадиона. Можеше пък да открием някаква пролука за влизане.
Разхождайки се, без да искаме попаднахме на мястото през което вкарваха групите – замаскирана отделена част от оградата със тунел към сцената. Върнахме се до спортния комплекс, който се намира непосредствено пред стадиона и е на солидна височина с гледка към сцената, така че да избухваме от прилично разстояние.
Едни момичета наобиколиха компанията. Диви рокерки. Крещяхме, скачахме, пеехме. След Аналгин излязоха Алиса, а след тях Doro Pesch.
Усещайки финала на изпълнението на Doro, аз и Кънчев заобиколихме стадиона и се приближихме до VIP Stage входа. Джамбо вече чакаше там. След няколко минути 3 леки автомобила Mazda преминаха с бясна скорост през тясната уличка. От първия слезе Steve Morse. Успях да се докосна до него, което май ще ми остане най-светлия спомен от цялото пътуване. Останалите от бандата се изнизаха с охрана, така че тях дори не успях да ги забележа.
Концертът започна! Върнахме до комплекса и с бурни овации приветствахме идолите. Тръпката бе неописуема. 15 години чакане, 15 години живот и градене на история сега бяха в апогея си. Fireball беше първата песен. Последваха няколко от новия албум, след което – Strange Kind Of Woman, Lazy, Space Truckin и други. Gillan беше в ужасна форма. Доста заглъхнал глас и видимо мъчене пред микрофона. Затова останалите компенсираха с инструментали.
Точно когато Morse започна соло, над Каварна се проля съвсем ситен дъжд, сякаш по поръчка, само за 15-ина минути.
Кулминацията на вечерта бе Perfect Strangers. Наистина я направиха по-добра дори от оригинала. Импровизираха майсторски. По средата на Smoke On The Water се запътих отново към VIP входа, тъй като ясно знам че това е финала и след това няма да имам шанс да ги видя повече, а и тая песен ми е омръзнала до краен предел.
След биса с Black Night – първо Airey, след това Glover и Paice, а на финала Morse и Gillan се качиха в колите. Охраната не ме допусна до тях. Минаха едва на 5 метра от мен. Сблъсках се с идолите си. До голяма степен изпълних мечтата си.
Колите потеглиха. Оставаха само ярките светлини на невероятната сбъдната мечта.

***

Оставям края на тази история открит.
Надявам се всичко да не приключва тук. Мисля че лилавото е в мен до живот, независимо колко дълъг ще е той.
Искам един ден да отворя блога и да напиша поне още 3 части с продължение на тази история.
Живейте! Обичайте! Борете се! Винаги има смисъл, стига да бъде търсен.