Глас: Моето поколение

Дата: 25.01.2014

Някога питали ли сте се къде се губи нишката между поколенията? Защо соцлагера създаваше мозъци, а „демокрацията“ – тикви? Каква е причината?
Едни си обясняват явлението опростяване с рязката промяна на властта и културата в България, други със семейни проблеми и липса на възпитание, трети пък твърдят, че разковничето се крие в чалгата.
Истинската брънка обаче е трудна за определяне, и още по-трудна за смилане и преглъщане. Защото причината сме самите ние.

Има цяло едно поколение родено след разпада на един дебалансиран строй, растящо в калта на неизораните ниви и трудолюбиви българи на средна и преклонна възраст. За всички пръкнати след 1990-а година в страна недалеч от края на нормалния свят, останаха само спомени за велика държава на тружениците. Разказвачи на по 50-60 и повече, споделящи кървавия си опит по бачкаторство се опитват да ни приобщят към своята история. Да ни дадат парченце от истината за своята действителност. Малки хора, радвали се на достъпното. Същите тези сравнително интелигентни граждани на НРБ, днес са наши родители. А ние като техни наследници не вземаме каквото е нужно, за да направим необходимото.
Ние не знаем как да черпим опит, да надграждаме и строим свой собствен свят. Затова и ще сме едни от последните бъдещи български аборигени.

За да достигнем до ядрото на същинският проблем, трябва да започнем да копаем от най-горния слой. А именно – и аз съм от това поколение. Защо съм по-различен?
Животът ми, макар не много богат, ме е научил на няколко неща – да имам принципи, да не правя никога нещо единствено заради пари, да обичам и уважавам родителите си, да давам всичко от себе си когато е необходимо, но най-вече да не вярвам на български приказки от рода на „животът е всичко, което ми е на хапката, пийката и пишката“. Поглеждайки в огледалото на наборите си, виждам точната противоположност. На какво се дължи това? Като за начало в ранно детство започнах да слушам рок парчета. Не съм бил на повече от пет когато ме грабна и манията по киното. И вероятно виждайки, че има нещо повече от двора на селската къща и манджата на мама съм осъзнал, че с желание и воля всичко се постига. При околните деца обаче нещата не се развиха в този дух. Масово слушаха чалгии, смятаха, че те са всичко, че техния свят е най-доброто и твърдоглаво се застъпваха за него. Но не виня директно тях и родителите им, не виня и медиите, тъй като ако трябва да съм честен, в началото на новото хилядолетие се правеха доста смислени български продукции. Виня тези, които правят такъв тип музика и „развлечение“. Именно те се продадоха първи, а след тях – куп млади последователи.
Не ми казвайте, че са запълнили пазарната дупка, защото не е вярно. В началото на 90-та година всичко си е било една голяма дупка. Важно е било с какво ще се запълни. Погледнато от днес, явно сместа е от сперма и анални секрети.

Следващата стъпка е образованието. Представете си групичка слабо заинтересовани от учебния материал деца. Те нямат желание да четат, пишат, рисуват или да развиват някакъв талант. За тях учителите правят изключения – пускат ги в следващия клас, та да може училището да има определена бройка плъхове, за да не бъде закрито. За тях няма допълнителни часове, не им се отделя специално внимание, не биват подтиквани нито психически, нито физически към прогрес. Просто биват избутани на следващото стъпало, барем получат социални помощи.
Така всекидневно срещам ученици в прогимназията, които не знаят трите си имена, не могат да четат и пишат, не могат да смятат, не знаят кога са родени и коя година е в момента. Не можете да предположите каква им е мечтата. А и няма да ви кажа. Замислете се сериозно.

Накрая живота! Тези като мен ще се изнесат през терминалите. Ще търсим парченце щастие на майка му в кътника.
Другият вид ще останат тук. Ще изчукат някой себеподобен, ще нахвърлят купчина неизползваеми сополанковци, а след това ще се надяват на помощи и предсрочни пенсии. Тези хора ще градят демократична България.
Политическите партии и техните ресурси за корупция ще свършат. След това я Турция, я Румъния, я някоя арабска страна ще ни превземе. И така 1300-годишната история с която се скъсваме да се хвалим… ще остане мит.
Представяте ли си как ще се пишат статии по цял свят за заличаването на хилядолетна страна. За това, че българския народ не можал да се опази, че не бил за новия свят…

Поглеждайки към бъдещето се страхувам. Не само за себе си, аз съм до време. Страхувам се за нас, помиярчета. Защото причините да бъдем такива са прозрачни. Липсват ни характер, смелост, желание да се учим от миналото, желание да градим бъдещето. Живеем без време и място, някъде сред нищото. Не се нуждаем от духовност. Не искаме да сме Ян Гилън, Дейвид Копърфийлд, Пачино или де Ниро, искаме да сме Азис, Анелия, Глория. Не вървим по отъпкан черен път, а по осран асфалт със скъсана черга отгоре му. Ето това сме ние. Ще го промените ли???

Advertisements

2 thoughts on “Глас: Моето поколение

  1. Графът

    А може би основата на всичко това е природен закон на развитието? И не са виновни вече порасналите? Ако науката е права… http://vascont.wordpress.com/2013/08/25/intellectus/
    Затова в едно поколение има толкова различни.
    Между другото, разликата във възрастта ни е точно 60 години – аз съм 4 декември 1933 г… :)

  2. Bobby Angel

    Вината е в самите нас. Ако не търсим перфекционизъм и разумен избор още в ранна юношеска възраст, то последствията са жестоки и необратими. Определено ще си проличат след 20-ина години максимум.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s