Скапана сутрин! Седем без двайсет е, а вече крача към метро-станцията. В офиса на некадърният ми шеф сигурно както винаги две изтупани курви, наричани за по-гальовно секретарки, наливат прясно кафе на дебелия пръч. Представям си как той пуши цигари и цъка на компютъра, а те му се усмихват мазно, все едно не са си измили устните от спермата му снощи. А може наистина да не са. За разлика от него, аз живея в крайния квартал, ям евтини бисквити, пия румънска бира, но капак на всичката тая прелест постави жена ми. Напусна ме. Напусна ме заради седем години по-малък от нея разгонен пес. Дано и направи гъза продънена тръба! Колата си продадох за да издържам Ана – любимата ми дъщеря. Не съм се виждал с нея от по-миналата Коледа, но все още се радвам, че ми изпраща по някой СМС след като получи записа с месечния бюджет. Не я виня, млада е, дива, иска си своето, някога и аз бях такъв. Ето, отново пресичам ъгъла до едновремешната фурна. Я, просяк. Доста дрипи е метнал на гърба си тоя, но то пък си е хладно днес. Носи шапка като на коминочистач – черна, цилиндрична, но по-смачкана и от загубил изборите политик. Количката до него е направена от две ръждясали метални щайги, закрепени с тел за дървени колелета. Има и кутия за пари. Ама че прозрение… нали е просяк. Не ми се мисли какво му се е случило, но е възможно и аз да стигна до това положение, предвид демократичните времена в готината ни държава. Ще му пусна някоя стотинка. Някакъв ме бута. Какво искаш бе? Младо, слабо копеле ми казва да му дам парите на него, бил по-закъсал, но щял да ми ги върне. Грънци, нищо няма да ми върне. Но по-добре да дам тия лев и десет на него, той поне не спи по улиците, може да се нахрани. Ооох, как забравих, че е понеделник. Ще трябва да правя отчет на трети сектор. Мамицата му!

***

Човек, как се отрязахме на тоя бал. Илиян, Асен и Аделина почерпиха най-мощно. Ха, а дори не завършвам аз. Към пиенето дадоха и по някоя амфетка, ама не помня кой и кога. Предлагаха ми джойнт, но жумели не пуша. Тая Аделинка е голяма путка, мощно я разтворих. Докато й го набутвах, имах чувството, че ме дърпа вакуум. Ха-ха. Ебати филма, момче. Помня я откакто ходеше права под масата, а си я харесах в пети клас. Нейн пети клас, аз вече завършвах средното. Носеше едни тесни дънчици, дето ме караха да лъскам по цели нощи как ще й бъда първия. За жалост ципата й махна Кристо. Долно лекенце! Не случайно му смачках фасона. Обаче започва да ми минава, вече не ми се драйфа. Хубаво, че имаше скоч и водка, ракията не ми понася. Я да запаля една цигара за из път. Шит, нямам цигари! Кога ги свърших, бе?! Да се еба в трихлорида долен! Гледай го тоя, ще дава пари на грозния клошар. На тоя долнопробен, червясал, утрепан, кирлив орангутан. Я да му гърбя кинтите. Ще го помоля учтиво. Какво ми мисли толкова? Еее, браво на чичето, стабилен костюмар ще излезе. Сега ако намеря отворена будка за фасове на бройка, цена няма да имам…

***

Слънцето изгрява. Има хора, виждащи този неземен пейзаж редовно през прозорците си, но изнервени от застигащото ги злободневие забравят колко скъпо е да си на този свят. Други се срещат с кърваво-червената усмивка само на първи юли. Трети – въобще не са имали шанса да съзерцават прераждането на деня. И колко жалко. Мисълта, че никога повече няма да бъда близо до пръстта и студените стени би ме убила по-бързо от руски куршум. А имах всичко за което те се борят. Къщата ми бе като царски дворец, с басейн насред градината, добри жени къпеха сина ми и му сменяха пелените, движех се със скоростта на звука по улиците на Големия град. Първо брокер, след това посредник в нарко-сделки, но винаги наред с най-успелите. Докато не се започна. Първо Джен ми бе отнета. Колумбийците прерязали гърлото й в стаята за гости докато мен ме нямаше. След това катастрофирах с Ник. Той живя известно време в болницата под очите на най-образованите и начетени лекари в страната. Отиде си след месец тежка борба. Косата ми побеля за седмица. Когато се прибрах вкъщи, не чувствах ни любов, ни омраза, ни студ, ни топлина. Грабнах първото шише с уиски и го изпих до дъно. И второ, и трето, и четвърто… Докато пресуших алкохола който имах в резерв. За мое щастие поизтрезнях и се огледах. Стените, макар и украсени с картини от френски музеи, не струваха ни грош. Парите започнаха да ми изглеждат страшно, все едно бях наблюдаван от демони, чиито лица озверяваха банкнотите. Исках да променя нещо, даже целия свят. Продадох къщата, а спестяванията изтеглих. Дарих близо четвърт бон на местно сиропиталище. Знаех, че трябва да се върна у дома, защото моята страна се намираше в много по-неизгодна позиция. Хората гладуваха, а извоюваните от тях с пот и кръв заводи и фабрики се разпродаваха на безценица от правителството. Олигархията те първа щеше да ги погълне. Билет и право там. Когато ме видяха с малко повече възможности, всички които познавах тук ме награбиха за финансиране на какво ли не. А нали затова се бях върнал. На един микробус му взех, на друг апартамент, даже и държавните железници решиха да поискат ръка. Но също като Дан Колов, не пръст или длан, те отхапаха и двете ми ръце. И без това не ми пукаше, тъкмо ме диагностицираха с рак. Оттогава си обещах, че с всяка намерена стотинка ще се крепя на този свят, ще вдишвам миризмата на цветята, ще докосвам топлата черна пръст, но няма да се меся в опитите за промяна на природните закони.
Днес, сред празничните лъчи на 24-и май се чувствам някак тъжен. Ето, например онзи костюмиран човек не изглежда весел, не е тръгнал да почита светите братя. Този от другата страна пък е дрогиран, обзалагам се. Взе му парите. Приятел, накъде си тръгнал? Животът е момент в твоето сърце, то ще тупти докато има какво да обичаш. Твоят път обаче ми изглежда осеян с бодили и чудати храсти. Хмм…

ПОНЯКОГА ТЪРСЕЙКИ ИЗГУБЕНОТО, МОЖЕШ ДА НАМЕРИШ НЕОТКРИТОТО.