На автостоп до Джулая (част 1)

„Джулая (честващ първите лъчи на месец юли) е традиционен хипи празник в България, който възниква във Варна през 1972 г., а понастоящем се празнува редовно с участието на Джон Лоутън в най-източният бряг – скалите при с. Камен бряг, където Слънцето първо огрява България. Името на празника се свързва с известната песен на Юрая Хийп от 1971 г. July Morning.“ – така бива описан Джулая в Уикипедия.
Истината е, че за тези които обичаме рока, блуса и главно свободата на мислене и изразяване, Джулай морнинг е годишната ни среща. Ние сме като птици, нали се сещате как щъркелите се събират на „съвещание“ преди да отлетят на юг. Как големи ята от стотици дългокраки пернати се ступват в някоя нива, гледат се вторачено, а след това се втурват към по-удобни за живот места. Ето това представлява Джулая за нас.

ПРЕДИСТОРИЯ

Тази година имаше няколко събития които силно исках да посетя – концертът на Стивън Сегал в София, обичайния Kavarna Rock фестивал и Джулая на Камен бряг. Интересно как и трите се бяха скупчили в последователни дни – от 26-и до 30-и юни. Но тъй като финансовото ми състояние е до точката на банкрут, аз нито мога да се кача на автобус, нито да подпомогна пътуване с група, камо ли да платя цялата сума за гориво на една кола. Затова остана да се примиря с горчивия факт, че няма да ходя никъде, дори имайки достъп до VIP пропуски зад сцената в Каварна. Просто пих поредната студена чаша вода и замълчах.

ПРИЧИНИ

В понеделник (30 юни) пътувах по работа с баща ми към Силистра. Само ако знаех, че на 60 километра от там ще се посреща слънцето, със сигурност щях да остана и да подпаля краката още преди обед. Но се върнах заедно с него на село и към 11 и 30 часа седнах на лаптопа си да прегледам за съобщения във Фейсбук. И изведнъж – хоп, пред мен споделена от Васко Кръпката картинка с реклама за Джулай в Тутракан. Нещо отвътре ми трепна за секунда, затова написах коментар, че търся превоз между Секулово и Тутракан. Близо половин час по-късно, Васко подсили идеите ми за пътуване гратис с думите „Най-сладко се ходи на Джулай на автостоп, да ви кажа, деца мои“. Това запали фитила на бомбата със сериозен закъснител, и без дори да се замислям обух дългите си тесни ретро дънки (което беше голяма грешка), навлякох една бяла тениска, взех си телефона, слушалките, връхна дреха за през нощта, едно половинлитрово шише с вода, всичките пари които имах на разположение (срамните лев и осемдесет и пет стотинки), затръшнах вратата зад гърба си и потеглих по най-краткия път към крайдунавския град.

ПЪТУВАНЕТО

На метри извън Секулово, разни хора прибиращи се от работа по нивите ме гледаха вторачено, явно рядко виждащи някой да пътува на стоп. А в интерес на истината това беше моя първи такъв. Метнах слушалките, пуснах радио Шумен поради липса на плейър и закрачих смело. Не се мина дълго и един работник пътуващ към съседното село за вода ме качи. Не ме пита накъде пътувам, но се оплака, че „амуджите“ са завладяли района и работа трудно се намира. Скоро след това се разделихме и аз продължих по предначертания план. Жаркото слънце ме изяждаше от лявата страна, а нямаше нито едно обаче, все едно голяма синя пелена бе покрила небето. Безкрайните добруджански полетата се шареха около мен, тук засети с жито, там с царевица, по-напред със слънчоглед, приличащи на старите черги на бабите ви. Напуканият асфалт под обувките ми пареше като покритие на печка на дърва. Но нищо от това не ме спираше да вървя, а напротив – мотивираше ме. Запях заедно с Миленита „Пия за Мария“, докато от ляво ме подмина жълто куче с изплезен език. Усмихнах се и погледах в другата посока, а там на ожънат ечемичен парцел се бяха струпали стотици щъркели. Един кръжеше във въздуха като охрана, а останалите просто стояха, ей така, по необясними причини, по никое време. Съжалих, че нямам фотоапарат, защото наистина си заслужава да запечатам момент като този и да го оставя за историята. Кожи от змии и прегазени таралежи също ме съпътстваха не веднъж, а високи бодили оставяха в мен чувството, че се намирам в уестърн с Клинт Ийстууд, а не на главен път в европейска държава.
Ей така на шега изминах десет километра, когато за мое голямо учудване спря един бакшиш (такси), който ме качи до центъра на Дулово. Когато му казах, че отивам да посрещам Джулай морнинг, той отвърна „Абе, тоя к’во ше прави в Тутракан, защо не е в София, Варна или някой от по-големите градове?“. Не исках да му развалям впечатлението, че става въпрос за личност, най-малкото защото човека е от малцинствата. Не знам дали успях да извървя два километра, когато още един циганин от Поройно ме подкани да се кача в неговия Голф 2. Пътуваше за Главиница, което означаваше, че ще ми спести много километри пеш. На него също се налагаше да обяснявам накъде и защо съм тръгнал, всичко за традициите около песента на Юрая Хийп и прочее, но макар сам да ме попита за тия неща, далеч не беше въодушевен да слуша легенди за хипи движенията. Той сподели, че е тръгнал да дава заявка за PVC дограма, която щял да пласира някъде в Белгия. После и млъкнахме и така прекарахме остатъка от взаимното пътуване. Беше кофти, че нямаше какво да му кажа, но явно и двамата сме се чувствали по същия начин. Остави ме в Сокол, откъдето продължих към Зафирово. За седемте километра между двете села срещнах една-единствена кола, но за мое нещастие шофьора й не откликна на молбата да го придружа до някъде. Излизайки на главното шосе Силистра-Русе нещата започнаха да изглеждат различно. Автомобили и товарни камиони минаваха през трийсетина секунди, а БТР трещяха в слушалките „Няма връщане назад, по пътя поел съм, не мога да спра“. И наистина не исках да спра. След осем-девет километра нон-стоп вървеж, в Богданци помолих един тъмен възрастен човек да ми напълни шишето с вода. Той ме гледаше много странно, все едно бе видял Исус пред себе си. Каза ми, че много уважава пътниците и скоро не е виждал такива. Аз му пожелах дълголетие и започнах да изкачвам баира на излизане от селото. Двеста метра по-напред размахах палец за стоп на три коли движещи се една след друга. Всички те ме подминаха, а зад тях бесен разперих два средни пръста и се развиках с послания към майките на управляващите ги. В този момент черното Ауди последно в редицата закова на място и включи на задна. Помислих си „край, сега ще стане мазало“. Очаквах да слезе някоя горила и да ме пречука, но вместо това една мацка не много по-голяма от мен отвори дясната врата и ме попита за къде съм. Леле, а тя изглеждаше невероятно – с кестенява коса, очила с ниски диоптри, стройна и много положително настроена. Когато й казах, че съм тръгнал от майната си да стигна до Дунава за Джулая, те ме изгледа странно, попита ме дали имам някакви дефекти и се разсмя. Оказа се, че тя е в посока Русе, откъдето продължава за Румъния, учела в Букурещ. Помоли ме да стискам палци за изпита който има на следващия ден, което наистина направих. Приказките по между ни вървяха причудливо гладко. Слизайки на разклона за Тутракан попита как се казвам, тогава научих и нейното име – Илина. Дадох й адреса на блога си, при което тя отговори, че е сложен, но ще се опита да го запомни. И се разделихме.
Ето ме, влизам от околовръстното в Тутракан, само на няколко километра от целта. Нямах никакви идеи какво да очаквам, но силно вярвах, че няма да остана разочарован…

/Следва продължение/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s