На автостоп до Джулая (част 2)

В ТУТРАКАН

На влизане в града реших да звънна на родителите ми, тъй като не бях казал на никого за малкото си пътешествие. Интересно, но и двамата не бяха никак изненадани от факта, че съм изчезнал без да им съобщя. Предполагам са свикнали с непредвидимостта и диващините ми. Стигайки до автогарата в Тутракан, която е на няколко метра от входа на града, се обадих на Васко Кръпката да го попипам къде ще се проведе събитието. Лошото бе, че и той нямаше идея, все още пътуваше с бандата. След няколко минути чакане спрях две хлапета с колелета за да ми разяснят накъде да поема. Те ми говореха така сякаш съм местен, и трябваше да ги прекъсвам на почти всяко изречение за допълнителни упътвания. Казаха ми да вървя само напред докато стигна до някаква „котва“. Аз все пак имам ориентир, бил съм и преди в този готин град, та попитах накъде да крача от старата автогара – центъра. „Ти си лесен“, отвърна единия хлапак, като поясни, че трябва да завия надясно от споменатата точка и да продължа към реката. Стигайки до познатото място разбрах, че „Котвата“ всъщност е хотел, плътно до който започват стотици стръмни стъпала. Тръгнах надолу по тях, но все се озовавах около различни площади, училища и малки улички. Изведнъж пред мен се появи Дунава в цялата си прелест, огрян от късни следобедни лъчи. На метри от брега бе разпъната сцена, а до нея два фургона за напитки и доста маси. Най-после открих мястото!

ДО ПОЛУНОЩ

На сцената няколко музиканти вече тестваха уредбите и настройваха инструментите си. Огледах се, отбих се набързо до един от фургоните за бутилка вода, седнах на втората поред маса и отпих голяма глътка от разхладителната течност. Няколко минути по-късно на пейката пред мен се появиха трима чужденци, които започнаха разговор с млад дългокос българин, очевидно част от някоя група или екипа по озвучаване. По произношението им разбрах че са англичани. Допих си водата и реших да завържа диалог с тях. Попитах ги дали може да седна на тяхната маса, тъй като ми е самотно отзад, и за мое учудване отговора беше положителен. Запознахме се, аз се представих като Боби, а те Джим – гологлав, предполагам пенсионер в шейсетте, живеещ в България със съпругата си Триша – усмихната жена, която доколкото разбрах е фотограф и Линда – 30+ годишна, гостуваща на възрастната двойка, за пръв път в китната ни страна. Заприказвахме се и от дума на дума стана ясно, че Джим и двама нашенци са на Джулая с цел представяне на бандата си Purple Haze, създадена в трибют на Джими Хендрикс. Но този човек ми изглеждаше познат, бях убеден, че съм го виждал някъде преди, затова попитах не е ли същия, който направи филм за Кръпката. Дори той самия остана изненадан, че съм гледал продукцията и сподели факти около създаването й. Аз от своя страна разказах, че съм блогър и пиша стихове, разкази и текстове за песни.
Групата която откри вечерта бе Огледално. В момента в който засвириха Ariels на System of a Down набрах един от най-сърцатите ми приятели Пенко, за да се порадва на саунда. За нещастие обаче успяхме да „обелим“ само по няколко думи и връзката прекъсна. „Много приличаш на младия (Уейн) Руни“, каза ми Джим и се засмя. Отвърнах, че не съм фен на футболиста, но уважавам мнението му, а Линда ме запита как така имам западно име в източна страна. „Божидар е цялото ми име, но се представям с краткото Боби“, репликирах аз, и разясних значението „божи дар“. Блондинката остана смаяна. По едно време се появи Васко, поздрави ни, стиснахме си ръцете и излетя нанякъде. Докато слънцето залязваше на сцената изскочиха Непукист – местна банда, на която ако искате да съм честен не залагах надежди. Нали знаете за тия треторазрядните формации от малките градове, които не правят силно впечатление? Е, Непукист не се вписват в тази графа. Раздадоха се така, че днес ги определям като гръмотевицата на вечерта. Не повече от тинейджъри, а свирят като че ли са на Уембли и 100 000 куфеят с тях под прожекторите. Последваха Bad City, ACID (дошли от Ливърпул специално за събитието), Монолит и здравите Eridan. Докато всички те разпъваха струни, веселата раздумка между мен и най-готините англичани които някога съм срещал продължаваше с пълна пара.

В ОЧАКВАНЕ НА ИЗГРЕВА

След полунощ вечерта стана хладна, въздуха мокър, а черни облаци се спуснаха над реката. Но щом Purple Haze започнаха с Foxy Lady, малкото оцелели от алкохол хипита развяха коси и се втурнаха към първите редове. Явор Деспотов не остави време за поемане на дъх. Соло след соло, той се впускаше все по-дълбоко в потопа от акорди. Несъмнено този пич е най-добрия съвременен български китарист, на едно ниво с Джо Сатриани, Ерик Клептън и дори Ричи Блекмор. Само да можехте да чуете колко поразително изригна на Voodo Child. УАУ!
Докато разказваше нещо на тълпата, погледа на Васко Кръпката се спря върху мен. Той се приближи и с думите „И вашия край е дал нещо на света“ ме подкани да пием кайсиева ракия. Естествено нямаше как да откажа, а след няколко глътки се започна разпален разговор за музика, поезия, проекти и т.н. Направи ми впечатление, че Васко помни събития случили се преди повече от 5-6 години, които съм забравил или ми убягват. Имах невероятните чест и привилегия да се запозная с прекрасната му съпруга Елена, за която съм слушал много.

Минути преди 5 часа, Подуене блус бенд се приготвиха за посрещането на слънцето и забиха Да живее рокендрола, Дивите цветя, Нощни пеперуди и Няма бира. Постепенно мракът се изплъзна, но от яркото небе заваля леден дъжд. Само малка ивица над завоя на Дунава предричаше че слънцето ще се покаже. И като вещ магьосник, Кръпката запя Нека бъде светлина. С първите акорди на песента червената огнена топка се показа на хоризонта. Стотици усмивки озариха лицата на присъстващите, завадиха се фотоапарати и камери, а аз се взирах в красотата на новия ден. Още една мисия бе изпълнена. Още един Джулай бе преживян. Дааа…

ПЪТЯТ КЪМ ДОМА

Около 6 и 30 сметнах за добре, че трябва да се изнасям от града за да стигна до обяд в Силистра. Едва изкачих стъпалата в обратната посока, умората си казваше думата. На излизане от Тутракан спрях вече антична кола – Лада 2105, а шофьора, явно припознал ме с някой друг ме качи с усмивка. Каза ми, че моя съученик от механото Христо ми праща много поздрави, но аз нито съм имал съученик с това име, нито съм бил във въпросното училище. Естествено потвърдих, че го познавам. В следващите 30 километра прекарани заедно, мъжа не спря да ми говори, че няма работа. Но нали това е чара на стопа, да разговаряш с различни хора на техния език. Не минах и 300 метра след като ме остави до Зафирово, и кола пълна с прибиращи се също като мен от Джулая стана моя следващ транспорт. Момчетата в нея бяха видимо пийнали, викаха, шегуваха се, а стиловете музика се меняха от Светльо Витков, през ъндърграунд БГ рап, та чак до песен за някакъв бял шлифер, която явно им е любима, след като я припяваха няколко поредни пъти. В Силистра дремнах няколко часа вкъщи, след което се качих на един автобус гратис и в три следобед бях на село завидно цял и невредим.

ПОСЛЕДСТВИЯ И ПОУКИ

Независимо от изгорелите врат и лице, множеството мазоли по краката и факта, че кожата ми се бели като на дърта змия, след близо 240 километра се чувствам по-ведър от когато и да било. Благодаря на всички за страхотното преживяване! Повярвайте ми, ако утре беше първи юли, щях да тръгна отново!

Advertisements

One thought on “На автостоп до Джулая (част 2)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s