Сам на перона в нощта студена,
отпътува влакът носещ част от мен,
светлините на гарата са тъжни и бледи,
луната ми шепне за твойте очи.
Ти знаеше как да разсмиваш до сълзи,
плачът да превръщаш във щастие също,
не можеше само да бъдеш тъй близо,
завинаги далече ще гледам за теб.

Как бавно минават дните самотни,
и има ли дни в самотата въобще?
В странник изгубен превърна се вече,
днес е заблуда, до вчера не бе.

Простих на теб за всичко изгубено,
на себе си как да простя не знам,
по устните пламък горещ изгаряше,
пепелта от него остана една.
Дори слънцето свети греховно зад облак,
бавно умирам под твойта звезда,
ти знаеше как да докосваш и стопляш,
къде си не зная, а искам до болка.

=== 09.10.2014 ===