Да погребеш приятел

Преди да започнете да си правите грешни изводи за мен, спокойно, не съм убил човек.

Нали знаете колко абсурдна страна е България? На всеки ъгъл тук те чака някаква неприятна изненада, готова да те сграбчи, и да те понесе по течението на стичащата се кал. Това се случи с мен за пореден път миналата неделя, когато се наложи да изкопая гроба на скъп мой приятел, съсед, и най-добродушния човек, който съм срещал през живота си.

Никола (или както го наричахме всички бай Кольо), издъхна два дни преди да навърши 84 години. Познавам го откакто бях три, дели ни една ограда на село. Голяма част от детството си съм прекарал около него. Правил съм космически бели в къщата му, но той никога не ме е поглеждал с лошо око, дори напротив, беше една стабилна опора за моето семейство в трудните дни, когато майка ми и баща ми си късаха задниците от работа, а заплатите им не покриваха и минималните ни разходи.
След смъртта на съпругата му, бай Кольо започна постепенно да гасне. В продължение на седем години, здравословното му състояние се влошаваше прогресивно. От 2013-а прекарваше дните си на легло. Смъртта бе неизбежна.

Селото е с предимно циганско население. Гробищният парк няма поддръжка, а какво остава за назначени гробари. В момент като този се стига до търсене на хора, които на добра воля да изградят последния дом на стареца.
Получих обаждане в деня на смъртта, и на следващата сутрин заедно с четирима твърди алкохолици на средна възраст започнахме да копаем гроба на бай Кольо.
Те не спираха да пият каквото им попадне, и спореха кой трябва да получи така желаната от тях кокошка, която се дарява на гробокопачите.
Беше тежко да гледам глупостта очи в очи, на моменти дори ме беше страх, да не би да е вирус, та да зарази и мен.
Обиколих околните гробове, на паметниците им видях ликовете на поне четири дузини хора, които познавам. Всички те, днес са далеч от нашата пустош.

В ранния следобед положихме бай Кольо в новия му дом.

Накъде сме тръгнали? Погребваме близките си собственоръчно, така както са го правили нашите баби и дядовци на фронта. Дали пък отново не сме във война, такава със самите нас?

Масово се говори за колорита и странността на северозападната част от страната, а ако знаете що за „чудо“ е североизточната.

Ще те помня, бай Кольо! Вярвам, че днес ни гледаш от високо, и се молиш на Всевишния за спасението ни. Може би и ние трябва да го направим…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s