Има едно много специално за мен място. Малко е, някога е било диво и щастливо, днес по-често е почернено и сбръчкано. Наричам го „дом“ – там, където израснах, учих, променях се, започнах първата си работа. Това място ми е дало добро и лошо. Сега за жалост е леко пусто, някак бездушно, но красиво. Сякаш смъртта го гони, но не го застига.

Направих следващите снимки защото показват нещо. За някои може би ще са смущаващи, а аз по-скоро ги виждам като пейзаж на чистотата. Изоставените и неизползваеми сгради тук бавно се поглъщат от Майката Природата, земята ги прибира обратно, така, както някога ни е дала да ги построим от нейното „тяло“.

Интересно как се сливат красивите и не чак толкова неща в живота. Вероятно има някаква ирония…

Улицата по която играехме…

…тъй като е главната, някой е решил да й даде името „Централна“.

Имаше дърво.

Бившите докторски апартаменти. В тях отглеждахме бездомни кучета.

Където се риташе топка до замръкване.

Първото ученическо общежитие.

Баба ми е работила тук.

Кой ли е спал в тази стая?

Никога неизползваният физкултурен салон… и прекрасен залез.

Старата къща на сем. Койчеви. Не отричам че е красиво.

ХАРЕСАЙТЕ СТРАНИЦАТА МИ ВЪВ FACEBOOK   ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ В TWITTER