The One Land / Единствената земя – 2

По герои на Димитър Цанков

Както всеки ден, и днес Карина прекарваше голяма част от времето си в хатора – голяма тъмна стая с висок таван, с рафтове с вети книги, кости и шишета с отвари по рецепти от четирите края на света. В средата на хатора на шахматно килимче бе поставен широк казан пълен до половина с камилско мляко, мед и кръв от черна котка, а над него на тавана висеше кръгло огледало. Тази смес бе с прочути качества сред балиите, но само неколцина се осмеляваха да я използват заради силата й, и непредвидимия ефект, който понякога можеше да бъде фатален. Затова беше и окаченото огледалото – да връща неканени души и демони обратно в света на мрака.
Карина разклащаше едно шишенце над обсипаната с разтворени книги маса, и осветявайки го със свещника оглеждаше утайката му. На тази светлина блясъкът на сините й очи може да повали и най-безсърдечния мъж без да използва магиите, които тя владееше по-добре от всяка друга на българските земи. Прилежно вързаната на дебела плитка черна коса подчертаваше изпънатото й красиво светло лице, а под широките вишнево червени одежди личеше стройна фигура, която далеч не издаваше, че е почти в средата на своите четиресет. Живееше тук вече двайсет и четири години, след като Садок пощади единствено нея от рода Хацон, и я взе за своя невеста. Тя го обикна, роди му двама сина – Боян и Борис, и прие фамилията на рода на воините Борс.
Магьосницата върна шишенцето на рафта, и с нежните си пръсти взе друго, докато с другата ръка все още държеше свещника. Направи няколко смели крачки, издърпа тапичката от гърлото на стъкления съд и бавно изля отварата в казана. Прошепна думи с глас на съскаща змия и впери поглед в сместа. Не след дълго нещо я прониза, кожата под очите й се свлече в шок.
– Садок! – изстена Карина и изпусна свещника. – Не! Не, не, не! Садок! – изкрещя в истерия магьосницата и побягна от хатора.
Тичайки през двора на къщата с гръцки стил, Карина премина покрай няколко млади момичета, скочи по стъпалата на лагера на багаините, блъсна високата врата обкована с железни орнаменти и се провикна силно „Борисе! Къде си, Борисе?!”.
Едър силен мъж с къса черна коса обърна глава назад.
– Какво има, мамо? – попита уплашено той.
– Баща ти, Борисе… Баща ти е мъртъв.

***

За час мълвата обзе цялата къща на Садок. Всички бяха чули за смъртта му. Само малкият му син, Боян, който днес беше излязал на лов с двама свои приятели още не се бе прибрал.
По залез дървените порти се отвориха, възседнал своя бял кон с вързана сърна зад седлото, Боян прекрачи прага на бащиния дом. Посрещнат от необичайна мъка, младото му лице, покрито от дълга до раменете черна гъста чуплива коса бързо смени доволното си изражение с недоумение. Борис се доближи до него, помогна му да слезе от коня, и със завидно спокойствие му поднесе новината. Боян зарида. Краката на младия момък се подкосиха и той падна на отъпканата пръст.
Черен ден настана за воините на Борс. Облаци покриха небето, бликна бурен дъжд. Сякаш Боговете също плачеха за душата на Садок.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s