Героите умират! Нямаме нови…

Вчера се отдадох на музиката на Фил Колинс. Обичам гласът му, посланията които предава, усещането което оставя. И така от песен на песен стигнах до видео от миналата година, в което Фил изглежда неознаваемо, пеещ с неповторимата си бленда от крепящ го стол с шевове на главата. Заинтересувах се от здравословното му състояние и разбрах, че е претърпял няколко сериозни операции, една от които го е лишила от възможността да свири на барабани, а преди няколко години е изпаднал тежка депресия с опити за самоубийство. Тогава за пореден път ме налетя мисълта – героите ни умират и няма кой да ги замести.
Изгубихме много величия, онези незаменимите с идеи и непримирим дух. Достойните хора капят един по един, отиват си. В музиката – Фреди Мъркюри, Кърт Кобейн, Рони Джеймс Дио, Джордж Майкъл, Майкъл Джексън, в киното – Джак Лемън, Уолтър Матау, Робин Уилямс, Алън Рикман, Пол Уокър, в спорта – Мохамед Али, Крис Беноа, в политиката и авторството – Майкъл Крайтън, Нелсън Мандела и още и още. Много от тях дори не навършиха седемдесет. Други светила пък са на ръба също да отлетят към райските небеса или просто са се оттеглили завинаги от публичността. На тяхно място зейва огромна дупка, която не можем да запълним.
Навлизаме в пустош на бездушие и безвремие, наречена съвремие. Оставаме без идоли и лидери, на хората с разчупено мислене не им се дава свобода. Една шепа диктатори зад тъмната завеса ни мачкат безмълвно, тъпчат ни с каквото си мислим, че искаме, и дебелеят от нагло щастие. Живеем в дни на погубено достойнство и идеали, нямаме лице, покрили сме очите си, а устите ни не спират да дъвчат сервираните ни лайна. Е, нали има X Fucktor, America’s Got Talent (Not so Sure), парламентарен контрол и безкрайни дискусии за или против истанбулската конвенция.
Писва ми! Не знам дали си заслужава да продължвам напук да си блъскам главата в бетонената стена. Все си припомням мисълта, че когато героите ти си отиват един по един, спасение е сам да се превърнеш в герой.
„Още един ден в Рая“, помните ли тази песен? На Фил Колинс е. В нея се говореше за бездомници. Това сме ние, душевни бездомници. Оставям ви да чуете парчето в един различен аранжимент, и да се замислите как стигнахме до кривата пътека и не е ли време да се опитаме да се върнем в отъпкания коловоз.

Още от мен можете да откриете във Facebook и Twitter.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s